Кирил и Ванина са победителите в „Словотворци”

24.05.2017
Кирил и Ванина са победителите в „Словотворци”
За втора година Фондация „Благотворител“ организира национален конкурс за есе „Словотворци“. Темата „Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам. /китайска мъдрост/“ предизвика интереса на 116 ученици от цялата страна. Трудна беше задачата на комисията, защото победителите бяха избрани сред сериозна конкуренция.

Кирил Василев от Пловдив е на първо място. Той е математик и програмист на 15 години, а вече и победител в състезание за есета. Казват, че точните и хуманитарните науки не се разбират помежду си. Но когато вярваш в себе си и влагаш в заниманията си много труд, постоянство и любознателност, клишетата не важат и Кирил го доказва. Той се определя като „отличник, който се вдъхновява от оригиналните идеи и мечти.“ Учи езици, участва в състезания, а наскоро му е поверена отговорната задача да разработи библиотечен софтуер за училището си. Ето и част от есето му:

„…В края на втори клас класната ми ръководителка ме поощри в писането на кратки приказки. След първата, която тя много хареса и ме накара да направя към нея собственоръчни детски илюстрации, написах втора и трета приказка. Учителката ми вдъхна увереност, че мога писмено да изразявам своето детско въображение, да пиша кратко, разбираемо, но и да се забавлявам като пиша.

По-същото време започнах да посещавам и школа по математика в града, в който живея. Там преподавателката по възможно най-интригуващия начин ни обясняваше условията на задачите и техните решения. Това беше повратен момент в моя живот. Аз почувствах как учителката открехна вратата на тази наука и аз завинаги обикнах математиката. Тя отвори вратата и ме покани, но аз бях този, който реши, че иска да научава нови знания от извънучилищен материал по математика, да решава трудни задачи, да се явява по състезания и да представя успешно града си. В четвърти клас след поредица от класирания в състезания на първите места бях приет в математическата гимназия, където успешно уча и сега.”

Второто място в конкурса е за Ванина Кузова. Тя е на 17 години и вече 10 от тях участва в литературен клуб „Касталия“ във Варна. Писането за нея е „моят начин за комуникация, както с другите, така и с мен самата“. Определя се като целеустремена, искрена и отдадена, но признава, че ѝ е нужно повече търпение. Ванина обича да пътува, защото „това те прави богат, по-отворен човек към света, учи те да бъдеш смел и изобретателен.“ Голяма част от свободното си време прекарва с книга в ръка, защото вярва, че „качества като концентрация, търпение, любознателност, въображение, богатство на устната и писмена реч, както и любов към изкуството, могат да бъдат получени единствено чрез четене.“

Ванина определено има какво да каже на света, а ето как завършва есето ѝ – „защото не е достатъчно някой да отвори вратата на знанието пред теб, нужно е да имаш смелостта, вярата, решителността и непоколебимостта да се трудиш, за да влезеш през тази врата и да отвориш нова, а после и друга нова и така до края на своя живот – до края на своето себеучение и себепознание.“

 
Победителите ще получат грамоти и парични награди, осигурени от фондация „Благотворител“, в размер на 250 и 150 лв. съответно за първо и второ място. В конкурса се включиха 116 ученици от страната, най-много есета имаше от Ловеч, Гоце Делчев, Кърджали, Арчар, Бургас, Варна, София и Петрич. Всички те бяха вдъхновени от значимата роля на учителите в живота си и търсеха своето място и отговорност към бъдещето и настоящите си успехи.
                                                                                                                






Ето и пълния текст на есетата им:



                                                 
                             Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам

 
                                                                              „Никой друг не можеш да научиш,
                                                                                       можеш само да му помогнеш
                                                                                    да намери знанието в себе си.”
                                                                                                        Галилео Галилей
 

Учителите отварят вратата, разкриват ни вълшебството от знания в науките, но аз съм този, който решава и смело прекрачва прага, полага труда и да дава много от себе си, за да бъде достоен ученик.
Взаимоотношения са много важни, както и връзката учител-ученик. Решаващо е и възпитанието от най-малка възраст.
            Родителите са първите учители в живота ни. Аз имам късмет, че моите родители са добри, винаги са ме слушали и са ми помагали да намеря решение на проблемите. Но в един момент вече порастваме и надрастваме техните познания и имаме нужда от по-възрастни и по-мъдри от нас хора около себе си. След родителите, учителите са нашият източник на познания.
            Огромно е влиянието на първия учител в училище. Той ни научава да четем и смятаме, но и на дисциплина и отговорност, като не забравя, че все още сме деца и обичаме да си играем. Мотивира ни да се записваме в школи и да участваме в конкурси. Пръв открива и напътства талантите ни.
            В първи клас, в моето училище се провеждаше школа по „актьорско майсторство”. Моята учителка ми повери за две години две главни роли. С актьорската трупа участвахме в няколко състезания на областно ниво, на които винаги бяхме на първите места. Благодарен съм на учителката, че ми повярва и ми се довери. Оттогава аз нямам проблем да съм пред многобройна публика и да говоря спокойно, уверено и убедително.
            В началното училище заемах пост като заместник главен редактор на училищния вестник. Учителят, който беше главен редактор беше убеден, че ще се справя и с интервютата и с писането по детски на статиите. За мен беше огромна чест, че бях част от екипа на училищния вестник. Научих много и добих самочувствие, че мога да се справям едновременно както с учебния материал, така и с извънучилищните дейности.
            В края на втори клас класната ми ръководителка ме поощри в писането на кратки приказки. След първата, която тя много хареса и ме накара да направя към нея собственоръчни детски илюстрации, написах втора и трета приказка. Учителката ми вдъхна увереност, че мога писмено да изразявам своето детско въображение, да пиша кратко, разбираемо, но и да се забавлявам като пиша.
            По-същото време започнах да посещавам и школа по математика в града, в който живея. Там преподавателката по възможно най-интригуващия начин ни обясняваше условията на задачите и техните решения. Това беше повратен момент в моя живот. Аз почувствах как учителката открехна вратата на тази наука и аз завинаги обикнах математиката. Тя отвори вратата и ме покани, но аз бях този, който реши, че иска да научава нови знания от извънучилищен материал по математика, да решава трудни задачи, да се явява по състезания и да представя успешно града си. В четвърти клас след поредица от класирания в състезания на първите места бях приет в математическата гимназия, където успешно уча и сега.
            В пети клас учителите ни поканиха да се включим в една от трите извънучилищни школи – по математика, информатика и информационни технологии. Записах се и в трите едновременно, та това беше един нов свят за мен. Беше ми страшно интересно да решавам все по-трудни задачи по математика, да пиша своите първи програми по програмиране на C++ на конзола и да разработвам на Scratch първия си проект по информационни технологии.
Вече в седми и осми клас, избрах насоката в информационните технологии, като направих късометражна анимация на българска народна приказка и се класирах на национална олимпиада. Благодарен съм на учителката, с която бяхме в един екип, че непрекъснато ме мотивираше да разгърна своя потенциал, да постигна мечтата си и да създам уникален проект.
Тази година, вече в девети клас, направих първата си самостоятелна приложна програма по програмиране. Моята класна ръководителка беше тази, която ми даде идеята да направя софтуер за училищна библиотека. Тя ме подкрепи много и ми помогна да избера проект, но аз бях този, който трябваше сам да го разработи, да вкара нови иновации и да го представя успешно по състезания.
            През годините съм участвал в много състезания с различни преподаватели в различни сфери на науката като литература, математика, информатика, химия, изобразително изкуство и други. Аз вярвам, че общуването с учителите от различните области ми е помогнало много да открия своите таланти, да науча много нови неща, да се обогатя и изградя като личност.
            Учителят е ключът към развитието на своите ученици, като съответно е техен идеал и те се стараят да го надминат. По този начин се получава надграждане и учениците постигат големи успехи.
Казват, че учениците не учат от преподавател, когото не харесват. Всички тези примери доказват, че аз съм щастливец и досега всичките ми учители са били много стойностни хора, като всеки ми е дал частица от себе си, показал ми е пътя, който трябва сам да извървя и да достигна до знанията и истините в живота.
Може би след години и аз ще стана учител. Отсега осъзнавам, че ще бъде трудно и ще нося голяма отговорност. А дали ще успея да предизвикам учениците си да разгърнат своя потенциал от възможности? Зная само, че ще се опитам да им вдъхна вяра в собствените им вътрешни сили, да надскочат себе си, да постигнат мечтите си и да намерят знанието в себе си.
                                                     Кирил Василев 9 клас в МГ ”Акад. Кирил Попов” Пловдив
 
                                  „Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам”
 
Учителите – не просто хора, не просто преподаватели, не просто отминаващи сенки от ученическите ни години. Не просто затворени кутии от случки, спомени, уроци, съвети... Не. Става ли дума за УЧИТЕЛЯ, тези кутии никога не могат да бъдат затворени, спомените не могат да бъдат забравени, уроците не е възможно да не са ни обогатили, а съветите... Съветите на нашите учители и днес ни помагат в трудни ситуации, и днес имат силата да предизвикат тази усмивка, присъща на възрастните хора, щом стане дума за „онова време”.
 
Разбира се, не всеки ученик има възможността, а най-често и желанието да се докосне до опита и познанието на учителя. Това в последствие се оказва грешка за учениците и губене на време за учителите, тъй като, ако един човек няма желание да се обогати, то тогава всичко е напразно. Та дори и даденият учител да има намерението да ти предаде част от това, което той е научил през своя житейски път, това няма как да стане, ако ти сам не проявяваш любознание към случващото се около и в теб.
 
Учителят не може да те накара да го слушаш насила, не може да те накара принудително да учиш или пък магически да се интересуваш от неговата сфера. Не може, не иска, а и не е правилно. Той може просто да те провокира да откриеш своята област на интереси, може да те потикне да научиш повече за това, което ти харесва и да ти помогне да се развиеш – в професионален и личностен план. Но все пак, всеки има избор и учителят е този, който ще те разбере. Не е възможно всички ученици да се справят добре по всички предмети и да проявяват любопитство да разберат повече от изучаваното в училище. Нормално е: различни хора, различни интереси. Един ден всеки поема по своя път, който е намерил с помощта именно на учителите си.
 
Да, учителите определено имат ключова роля в това какви сме, какви ще бъдем и какво ще отстояваме. Но нима те могат да ни развият и научат на всичко просто така, без усилие от наша страна?! Не, твърдо не! Животът е наш. Ние трябва да сме пилотите на своя самолет и да го управляваме накъдето искаме, накъдето сърцето ни води. Проблемът е, че досега не сме летели. И тогава прибягваме до тях – учителите. Те ще ни насочат и ще ни покажат как се прави, ще ни дадат основните познания, а от там нататък идва нашия ред, когато ще използваме тези нови знания, ще ги допълним, ще ги тренираме постоянно и някой ден ще литнем сами – без нужда от учители и инструкции. А след време, можем (и дори е препоръчително) да се развием, и с нужните качества като решимост, стремеж и трудолюбие бихме могли не само да достигнем успехите на своите учители, но дори и да ги надминем. Всичко зависи от нас. Ние можем да стигнем до неподозирани хоризонти, стига да се трудим и да вярваме в своите възможности.
 
Често учителите отключват нашия потенциал, скрит зад дебелите стени на нищо подозиращия ни вътрешен свят. Как? – Постепенно, с търпение, воля и желание. Та нали целта на всеки учител е да запали интереса към своя предмет на поне част от учениците. Когато се върнете вкъщи след дълъг учебен ден и бързате да потърсите в някоя дебела книга или в интернет пространството повече информация за личност или събитие, които са ви направили впечатление в клас, то значи сте се вдъхновили от учителя си. Следователно той е изпълнил своя дълг към вас. Това е най-важното – дадената тема да предизвика любопитството ви и да ви накар да размишлявате над нея, много след задълбаването и в клас. Ето това е изпълнен дълг и добре свършена работа. Но, тази работа, както става ясно, не може да се свърши от един човек. Учителят и ученикът са екип, те са си нужни взаимно: всеки научава от другия нещо и така тази отборна работа се оказва полезна и за двете страни, ако има желание и стремеж към това обогатяване.
 
Но трудът наистина е от значение. Защото не всеки, който има буквар, може да чете. Не е важно какво имаш, а дали и как го използваш. Същото е и с учителите. Всички ние учим в училища с прекрасни учители, хора с безценен опит, различни методи на преподаване и уроци, които си струва да бъдат чути и запомнени. Въпреки, че всеки един може да се възползва от всичко това: да трупа знания и да развива своя интелектуален свят, малко са тези, които наистина го правят. Често учениците си намират оправдания от сорта: „Мързи ме!”; „Не мога.”, „Скучно ми е.”... Но както вече споменах, това са само оправдания, които скриват нежеланието на младежите да получават знания и тяхната изразена апатичност към заобикалящата ги реалност. „Не можеш”, защото не искаш. „Скучно ти е”, защото не разбираш. Не разбираш, защото не си прочел и не си попитал. Това са различни нюанси, които са различни само за хората, които искат да прогледнат.
 
Смятам, че не е срамно да не знаеш, срамно е да не искаш да знаеш. Срамно е да те е срам да попиташ, ако не разбираш и просто да си мълчиш. Никой не знае всичко и никой не е съвършен, но нима този факт трябва да ни спира да се стремим към това?! Какво ще стане, ако загърбим всичко и загубим дори искрицата любознание и интерес към света?! Накъде би вървял този свят и нима би имал бъдеще при такива условия?!
Не, аз не мога да приема тези стени, в които сякаш се обграждат някои хора. Стени, които ги затварят и изолират от това, което става по света. Такива стени не могат да доведат до градация в ценностната ни система. Напротив! Единственото, което биха направили е да ни спрат от тези идеали. На които са ни учили и нашите учители.
 
Изводът от целия обучителен процес, който несъмнено трае цял живот, е, че нашите основи са изградени от учителите, които вярват в нас, в нашите възможности. Ние сме получили най-важното от тях и наближи ли моментът, в който ще поемем сами своето доизграждане и доусъвършенстване, ние ще покажем на какво са ни научили те – учителите и ще покажем какво сме научили след тях. Защото не е достатъчно някой да отвори вратата на знанието пред теб, нужно е да имаш смелостта, вярата, решителността и непоколебимостта да се трудиш, за да влезеш през тази врата и да отвориш нова, а после и друга нова и така до края на своя живот – до края на своето себеучение и себепознание.
 
                                Ванина Кузова 11 клас в IV Езикова гимназия "Ф. Жолио-Кюри",  Варна